Никой не обсъжда простия ключ към тютюна

Никой не обсъжда простия ключ към тютюна

Blog Article

Тук съзна, че със своя ум и презрение към хората можеше да властвува над тях. Жълто-кафените тютюневи листа с наркотично благоухание, които нареждаше на пастали и стягаше в денкове, можеха да се превърнат и за него в разкошен дом, в американска кола, печалби и могъщество… Трябваше само да усвои подробно манипулацията, такта на покупките, хитрините на „шкартото“, счетоводните похвати за укриване на печалбите, изкуството да се дават рушвети и полицейските начини за усмиряване на стачките. Трябваше само да прескочи преградата от директори и майстори, от простаци, шмекери и крадци на дребно, която пазеше ревниво местата си и затваряше пътя към тайнствения и недостъпен свят на едрия капитал, на акционерите, генералните директори и главните експерти. Понякога той успяваше да зърне хората на тоя недостъпен и всемогъщ свят. Те идваха с лимузини, които струваха половин милион, преглеждаха внимателно някоя голяма партида и след това отиваха да ловят с въдица риба в планината. Едни от тях имаха интелигентен вид, бяха фини и мълчаливи, други, напротив, го поразяваха със своя шум и простащина, с парадното и нахално показване на богатството си. Между последните се срещаха хора почти без никакво образование, бивши кръчмари и месари, вулгарни и безскрупулни като джамбази по панаирите, но успели да станат собственици на петдесет или сто милиона. Какво му пречеше да постигне същото? Отношенията му с хората бяха по-гъвкави, мисълта му по-остра, волята по-безскрупулна. По цели нощи той разсъждаваше върху това и тютюнът се превърна в огнена мечта, която изгаряше въображението му.

Легендата за произхода на родопския химн „Бела съм, бела, юначе”

Гроздоберът беше на привършване и само тук-таме в някое лозе имаше още хора, които се забавляваха с песни, акордеони и китари. По шосето пристъпваха коне, натоварени тежко с последните кошове грозде. От храстите свиреха щурци. Един заек изскочи отнякъде и хукна лудешки по тютюневите стърнища.

Когато излязоха на полянката, той свали сакото си и го постла върху изсъхналата трева. Двамата седнаха срещу слънцето с лице към града, къщите приличаха на малки зарове, разпилени около реката, а между тях, из улиците и площадите, подобно на мравки, пъплеха хора. Следобедният влак, идейки от София, наближаваше гарата като малка ленива гъсеничка. През гората те бяха изчерпали няколко дребни теми и сега мълчеха.

От синьото небе, от слънцето, което грееше меко, без зной и омара, от планината, полето и хълмовете, потънали в пламъци на умираща, растителност, лъхаше спокойствие, наситено с тъга и тихата чувственост на южна есен.

— Как?… Вън от града ли? — попита той с шеговито възмущение.

— Защото той е много известна личност и хората казват, че приличам на него.

Настъпи мълчание, което изпъкна в контраст с бързия им и непринуден разговор преди малко.

Когато завършва медицина известно време практикува в София, а след това заминава за Пловдив, където работи в Трета поликлиника, а няколко години по-късно се жени за десет години по-възрастния от нея Кочо Апостолов. Тя е висока, елегантна жена, обичана и уважавана от колегите си.

Тя уточни проектите си, вплитайки в тях и идеята да работи в далечни, южни страни. Борис я наблюдаваше с хладния блясък на очите си.

— Нито пък аз от моя — заяви той също. — Но не мога да му простя, че е смешен.

Вечерята мина оживено и весело, както винаги. Много рядко някой от семейството биваше недоволен или сърдит. Хранеха се със сметка, но изобилно. Освен имотите на село, Чакъра притежаваше край града лозе и нива, засята с тютюн, които бе купил износно от неизправни длъжници, използувайки пред лихварите авторитета на службата си и приятелството си със съдебния пристав.

Бащите им бяха дребни занаятчии, разсилни в общината или майстори в складовете, които допълваха доходите си от някоя тютюнева нива край града, от лозето или от варене на ракия. Тези момичета се показваха на улицата с налъми, невчесани, разхождаха се по площада в пъстри рокли и не мечтаеха за други мъже, освен за тия, които ги ухажваха. С дъщерите на интелигентни семейства тя също не дружеше, защото високомерието им я оскърбяваше. Те отговаряха надменно дори на учителите си и ако някоя от тях получеше в гимназията за срока петорка вместо шесторка, рътлина бащата отиваше веднага да иска обяснение от директора.

— Верно, ти не приличаш на продавачка — поправи се той без смущение.